От Лори Парис
Май, 2002

Преди петнадесет години започнах да издирвам и намерих своите рождени майка и баща. Това беше толкова уникално преживяване за мен, че написах книга, описвайки в роман цялата история. Тази статия ще ви покаже повторното събиране на едно семейство, отразено през един личен поглед.
Била съм осиновена, когато съм била на 3 седмици. Когато станах на около 7 г.  родителите ми ми казаха, че съм осиновена, но аз не знаех какво точно означава това и разбира се така и не го разбрах докато не пораснах.

Лори Рийд винаги е мислела, че е единствено дете.
На 42 години тя не очаква да открие, че всъщност има по - малка сестра. Открива я чрез Facebook.
Новината идва през месец юли тази година, с едно обикновено съобщение: „Здравей, Лори, това може малко да те шокира, но..."
Това разбира се е шок за нея, щастлив шок. Наскоро тя се среща със сестра си - Дженифър Херера, 34 г. от Албъкърки, Ню Мексико
„Пред мен се отвори един цял нов свят.” – казва Лори.

Чувството на обич към родния край е едно от най-дълбоките чувства, затвърдено в съзнанието на всеки човек. А чувството за  рода е още по силно и неможе да се опише. То е като огъня който гори и ни топли и като жаравата, която изпепелява или като виното, което пием и  ни опива. Не искам да крия, че имено това неуписуемо чувство ме накара да търся корените си.  Какво е човек без корени? Бих казала: - Нищо! Плевел, който биха откъснали и след малко изсъхнал.  

Никога не бива да забравяме! От къде сме тръгнали? Къде са нашите корени? Кои са нашите близки? Кръвта вода не става. Тя винаги ще бушува в нас и ще ни кара да се връщаме назад във времето и да търсим корените си. Аз съм горда , че съм се родила и отраснала в този край и че съм от този род. Трудолюбието, честостта, и свободолюбието на бащите и дедите ни, възпитаха у нас борчески качества, направиха ни способни да дадем своя скромен принос за създаването на селото. Рода се е запазил  въпреки трудностите сполетели част от нас. Благодарна съм, че сме се запазили като хора и обичаме рода си. Какво по хубаво от това да кажеш: - Аз съм от голям и известен род!                                  
                                                                    Цветомира Дацова

На жената са казали, че детето й е починало при раждане.
Майка и син се намериха след цели 17 години раздяла. Жената е знаела, че детето й е починало при раждане, а момчето - че майка му се е отказала от него веднага след като му е дала живот. Благодарение на Отдела за закрила на детето /ОЗД/ към дирекция "Социално подпомагане", допуснатата от съдбата несправедливост е поправена и макар и чак след 17 години майка и син ще заживеят отново заедно.

Излизането на бял свят на трогателната и звучаща почти невероятно история става в началото на 2004 година. Специалистите от отдела работят по наредба за реинтеграция на децата, чиято основна цел е да бъдат издирени родители или близки на отглежданите в домове малчугани и да се направи всичко възможно тези деца да се върнат в семейна среда. Така започват да издирват и родителите на 17-годишния Станимир, който е настанен в дом "Дъга" в Добрич. Момчето е с отказ на майката, през всичките тези години е расло от дом в дом.

"Да, аз съм синът на Иван Христов. Благодаря ви за усилията да ме намерите", казва 18-годишният Алекс Кристов, когото откриваме в Калифорния.

Писмото на "24 часа" e обикаляло няколко седмици, докато стигне при него, защото отскоро семейството му живее на нов адрес.

Алекс не е забравил баща си, но е изненадан.

"Да дойда в Америка, бе мое решение и мисля, че не сбърках. Чувствам се добре, но през лятото ще се върна в Суми и тогава ще се видим с татко", казва момчето. Той допълва, че и двамата му родители са правили грешки в миналото и е спорно кой е допускал повече, но не е той човекът, който ще ги съди или ще каже нещо срещу двамата.

Ден по-късно, когато вижда снимка на баща си, казва, че е съвсем различен от последния път, когато го видял.

Това станало през 2000 г. в Суми, когато Алекс бил във втори клас.

- Те са, те са – повтаря си наум Джеси, сърцето му забива по - бързо и кръвта нахлува в главата му. С подкосени крака се запътва към групичката от хора. - Да, да, те ме чакат, те са тук – щастливо разперил разтрепераните си ръце и ето го най - накрая сред най-близките... и напълно непознати за него хора, които му говорят ту на български, ту на цигански и той нищо не разбира. И въпреки това ги прегръща, целува... И те него... Това е мама... Да, разбрал е... Най - щастливият му миг... И сълзите напират, напират и... О, не, такива неща просто не се описват с думи...

Това се случва преди година и половина на аерогара София. Тогава Джеси Стюарт е на 22 години, живее в Сан Диего, щата Калифорния, и идва за първи път в България. По - точно за първи път се завръща след 1991 г. Дотогава наш Георги бил едно от изоставените деца в дом "Хисарлъка" в Кюстендил и шестгодишното хлапе знаело български език. Сега, когато се завръща, Джеси говори само английски и нито дума български. Да не говорим пък за ромски.