*за конкурса

Разказът е по действителен случай. Събитията са станали през шейсетте и деведесетте години на миналия век. Става въпрос как една сестра намира своя незаконно роден брат едва след 30 години, за когото не е знаела нищо, само това, че е бил от друга жена и осиновен.

***

В една дъждовна лятна нощ на 19.. година една млада жена, още дете, раждаше. Раждането беше от онези трудни и тежки раждания, които изтощават родилката и крият риск за живота както на детето , така и на майката. Повече от час продължаваха родилните мъки, тя стенеше и се гърчеше като червей, напрегнала до краен предел силите си. Острите й пронизителни писъци се заглушаваха от време на време от трясъка на гръмотевиците. Помагаше й майка й, една преждевременно състарила се от труд и недоимък женица, която, изпаднала в някакво  помрачение и транс, безпомощно  през сълзи повтаряше все едно и също:

- Олеле, божичко, божке, ти си майка, спаси детето ми!... Боже, имай  милост!... Дишай,чедо, дишай дълбоко! Напъни се още малко! ...

Измъчена от  непоносими, нестихващи болки и усилия  момичето губеше сили и си е отпускаше безпомощно в ръцете на майката. Изпъкналите й от ужас и напрежения очи  търсиха помощ, гледаха жално и уплашено, сякаш виждаха смъртта, която витаеше наблизо...

Най – сетне , след един оглушителен гръм, на паднала наблизо мълния, малката , мрачна стаичка се изпълни с писъка на новороденото, то беше момче... А майката ? Майката скоро след раждането почина и остави сина си сирак в ръцете на болна и измъчена жена.

В същото това време виновникът за опозорената моминска чест и невинност, бащата пируваше с приятели в селската кръчма, вдигаше наздравици и се перчеше горделиво с подвизите си над млади и крехки момичета. Беше женен, имаше жена и деца.

На няколко десетки километра от тук, в същият този час, друга една бременна жена  плачеше оскърбена и беззащитна под сушината на старата стряха на къщата им, бита и изгонена от мъжа й на дъжда. Същият този, заключил се отвътре, хубостник, този изрод с вманиачена и болезнена ревност похъркваше блажено проснат на леглото с провиснали надолу ръка и крак. Спеше безгрижно. Като мъж и пълноправен господар в къщата си се разпореждаше безцеремонно и поддържаше реда в семейството, както го разбираше самия той, без да се съобразява с достойнството и нуждите на останалите, следеше точно да се спазват установените порядки, права и нужди , които той заслужаваше като глава на семейството. Не търпеше възражения и противоречия, подлагаше на критика и правеше забележки за незначителни неща , позволяваше си да бие безмилостно жестока както майка си, така и жена си. Те за да него разгневят внимаваха много какво говорят и какво вършат...

Младата беззащитна жена предпочиташе да остане дъжда, да търпи безропотно униженията, отколкото да отиде при родителите си, за да се оплаче и да потърси помощ и закрила. Баща й в такива случай казваше:

- Ти да си знаеш къщата, там ти е мястото!....Той ти е мъж и има право, ти ще търпиш и ще слушаш, кой ти е крив да си мислила по-рано- така казваше той и философски заключваше- крушката си има опашка, щом те бие-има защо! Няма да ме правиш за смях на селото, я!...

Къде да отиде, на кого да се оплаче? Като не намираше никъде защита се оставяше на скръбта и на меланхолията да я обхванат изцяло и плачеше без глас, проклинаше съдбата, безличния си, безсмислен живот и понасяше всичко безропотно и мълчаливо.

Валеше като из ведро, дрехите й скоро се намокриха. Ослепителни светкавици показваха за миг-два във фосфорна и призрачна светлина  притихналата природа, къщите, дърветата, електрическите стълбове и всичко  наоколо отново потъваше в непрогледен мрак. Силни прерязващи болки обхванаха корема й, превита на две тя се строполи като отсечено дърво в калта и започна да се гърчи от болки. Топли вълни полазиха по тялото й, тя охкаше, мъчейки се да се изправи...

Тази тъмна и дъждовна лятна нощ за две нещастни и самотни жени бе съдбовна. Едната загуби детето си, другата живота и един син остана сирак без майка, може да се каже и без баща, в ръцете на една безпомощна и болнава старица и един друг син умря току що родил се...

От онази трагична нощ много вода изтече, отдавна всичко беше забравено. Черковната камбана биеше на умряло, тъжно и на пресекулки. Пред бялата двуетажна къща в центъра на селото се събираше много народ. Хората влизаха в една в една голяма и хладна стая, в която на маса беше положен ковчег. Починалият беше млад човек на около тридесет години. Те поставяха цветя на гърдите му, палеха свещи и си вземаха мълчаливо сбогом, а някои от тях, които имаха покойници, прошепваха тихо по някоя и друга дума:

- Да носиш много здраве на бате си Стоян... на вуйна ! Поздрави от нас Петко, бяхте дружки с него !.. Жените нареждаха, а майката смазана от скръб жена, подкрепена от двете й страни, за да не падне, хлипаше тихо, изплакала отдавна сълзите си. Съпругът й Павле, бог да го прости, беше се поминал от цироза на черния дроб.

На двора, както обикновено в такива случай, хората се питаха един друг за причината на смъртта на покойника,кое как е било станало... Милко, така се казваше починалият, беше тракторист, намериха го предната вечер мъртъв, премазан от обърналия се трактор на едно криво, тясно и хлъзгаво място в местността „Кулето”, където през деня орял, как е станало това никой не можеше да каже, правиха се различни предположения, дори някои спореха, забравили за причината, която ги е била  събрала .

Една жена на средна възраст, дошла от града за погребението заедно с повторния си мъж, родственик на опечалените, научи нещо неочаквано, че Милко бил осиновен син и, че преди много години известният бунарджия (копач на кладенци), от свиленградското село Мезек, в двора на същата тази къща, цяло едно лято, копал кладенец. Една вечер, на хлад и раздумки  под асмата, след поредната  изпита чаша ракия, бай Павле ни в клин, ни в ръкав казал, че търси дете за осиновяване.  Може би приказката бе докарана до там от самия бунарджия, забелязал от по- рано , че семейството е бездетно. Той на часа  обещал да им помогне:

- Наборе, виждам, че си укумуш (умен) и заможен човек, виж каква къща си вдигнал, цял палат и двора ти е двор, и градината ти е градина, а стопанката ти е грижовна, работлива и добра домакиня. Петимни сте само за дете, аз ще ви  намеря , бъди рахат...

Човекът удържал на думата си , не минало седмица и една неделя, довел им едно дрипаво, мръсно и босо детенце, на две- три години, със сини панталонки с една презрамка и овехтяло палтенце. То било прието с  грейнали от радост очи  от бездетната жена като свое...

Жената слушала развълнувано и една топла вълна тръгнала нагоре по тялото й и се спряла в гърлото, задушавайки я, била обзета от странни догадки.

- Как се е казвал този човек - попитала тя - как е изглеждал, какви очи и коси е имал?

Обяснили й, че бил висок, рус, със сини очи, с белег на лявата буза, казвал се е Петко и е бил от Мезек. Неочаквано за всички, жената казала, че това е бил бащата й, а починалия, както изглежда, й е брат, от друга майка. За него тя научила преди 10-15 години от роднини, след смъртта на родителите й. Знаела , че е бил осиновен, даден от баща й в някое далечно село, но в кое  точно не знаела. Всичките й търсения до ден днешен оставали напразни и ето, че днес, най-сетне, случайността поискала да го намери, но вече мъртъв и вместо с любов сестрински да прегърне, по ирония на съдбата трябва да го изпрати по последния му път.

Така завърши тази тъжна история и житейският път на един „намерил” сестра си човек, роден от една и отгледан друга жена, загубила своя син тогава, в онази дъждовна нощ и сега след почти тридесет години....